Симон Боканегра, рецензия на La Scala — звезден диригент открадва шоуто
Без патронажа на La Scala, Симон Боканегра, мрачният и атмосферичен епос на Верди, чието деяние се развива в Генуа от 14-ти век, може да е по-малко прочут през днешния ден. След несполучлива премиера във Венеция през 1857 година, композиторът пренаписва операта 24 години по-късно за Милано, където тя е призната по-благосклонно. Следвоенните продукции в Ла Скала – в това число няколко, дирижирани от великия Клаудио Абадо през 70-те и 80-те години на предишния век – помогнаха за затвърждаването на мястото на Боканегра в канона на Верди.
Слушателите не престават да се отблъскват от лабиринтния сюжет на операта, който изобразява възхода и падението на първия дож на Генуа на фона на враждуващи патриции и роби. Кипящ от потиснато принуждение и интриги, арката, изчерпателно композирана партитура изисква сходно равнище на устойчивост от диригентите. Следващият на подиума на Ла Скала беше Лоренцо Виоти, надареният 33-годишен швейцарски диригент, управляващ първата си Боканегра. Виоти изстиска всеки финален грам драматизъм от партитурата, завладяващото му осъществяване – за положително или неприятно – го утвърди като връхната точка на тази нова продукция.
Играта беше плавна, само че в същото време изпълнена с неотслабващо напрежение, Виоти неспокойно разбъркваше кипящи води на резултата. Стегнат, внимателен и жив към всеки подробност, диригентът сплоти играчите в избухлива, дружелюбна единица с спретнати придвижвания на палката. Това, което липсваше, бяха пространството и дишането, които биха разрешили на артистите да се утвърдят. Само в злокобната заключителна сцена на операта Виоти наподобява се отпусна, а постановката оживи, защото можеше да се появи по-балансиран разговор сред оркестър и солистите.
Като собствен нов дож Ла Скала включи Лука Салси, считан за от мнозина като най-хубавия баритон на Верди от своето потомство. Изобразяването на основната роля от Салси беше особено комплицирано и трагично, като баритонът от време на време пръскаше текста му със смразяваща отрова. Често обаче звучеше извънредно приглушено, като че ли работеше интензивно, с цел да следва диригента.
Елеонора Бурато беше солидна Амелия, само че й липсваше задоволително харизма, с цел да преодолее безмилостното свирене. Дебютирайки в Скала, американският тенор Чарлз Кастроново беше неукротим като непокорния Габриеле Адорно, блестящият му тенор беше изумителен, само че от време на време настойчив. Айн Ангер беше разочароващо неизразителен като Якопо Фиеско, противник на Боканегра. Горчивият Паоло Албиани на Роберто де Кандия беше малко евентуално да се открои.
Новата режисура на Даниеле Абадо, синът на Клаудио, е злополучна комбинация от безучастие и комплициране. Неидентифицираната брутална конюнктура, с бетонни блокове в разнообразни обединения, които понякога се издигат, с цел да покажат морски пейзажи или съвременни корабни мачти, дават малко улики за това по кое време и къде би трябвало да се развива действието. Певците в старинни костюми са оставени на произвола на значително празна сцена, като Абадо понякога изпълва пространството с членове на хор с вили. Може би Абадо е желал да признае, че това е шоуто на Виоти: когато светлините на сцената потъмняха до мрак по време на заключителната смъртна сцена на Боканегра, лицето на диригента, греещо се на светлината на настолната му лампа, беше всичко, което можеше да се види.
★★★☆☆
До 24 февруари
