Симон Боканегра, рецензия на La Scala — звезден диригент открадва шоуто
Без патронажа на La Scala, Симон Боканегра, мрачният и атмосферичен епос на Верди, чието действие се развива в Генуа от 14-ти век, може да е по-малко известен днес. След неуспешна премиера във Венеция през 1857 г., композиторът пренаписва операта 24 години по-късно за Милано, където тя е приета по-благосклонно. Следвоенните продукции в Ла Скала – включително няколко, дирижирани от великия Клаудио Абадо през 70-те и 80-те години на миналия век – помогнаха за затвърждаването на мястото на Боканегра в канона на Верди.
Слушателите продължават да се отблъскват от лабиринтния сюжет на операта, който изобразява възхода и падението на първия дож на Генуа на фона на враждуващи патриции и плебеи. Кипящ от потиснато насилие и интриги, арката, изчерпателно композирана партитура изисква подобно ниво на издръжливост от диригентите. Следващият на подиума на Ла Скала беше Лоренцо Виоти, талантливият 33-годишен швейцарски диригент, ръководещ първата си Боканегра. Виоти изстиска всеки последен грам драматизъм от партитурата, завладяващото му изпълнение – за добро или лошо – го утвърди като връхната точка на тази нова продукция.
Играта беше плавна, но същевременно изпълнена с неотслабващо напрежение, Виоти неспокойно разбъркваше кипящи води на резултата. Стегнат, бдителен и жив към всеки детайл, диригентът обедини играчите в експлозивна, отзивчива единица с спретнати движения на палката. Това, което липсваше, бяха пространството и дишането, които биха позволили на певците да се утвърдят. Само в зловещата заключителна сцена на операта Виоти изглежда се отпусна, а постановката оживи, тъй като можеше да се появи по-балансиран диалог между оркестър и солистите.
Като свой нов дож Ла Скала включи Лука Салси, считан за от мнозина като най-добрия баритон на Верди от своето поколение. Изобразяването на главната роля от Салси беше характерно сложно и драматично, като баритонът понякога пръскаше текста му със смразяваща отрова. Често обаче звучеше необичайно приглушено, сякаш работеше усилено, за да следва диригента.
Елеонора Бурато беше солидна Амелия, но й липсваше достатъчно харизма, за да преодолее безмилостното свирене. Дебютирайки в Скала, американският тенор Чарлз Кастроново беше неудържим като непокорния Габриеле Адорно, бляскавият му тенор беше поразителен, но понякога натрапчив. Айн Ангер беше разочароващо неизразителен като Якопо Фиеско, съперник на Боканегра. Горчивият Паоло Албиани на Роберто де Кандия беше малко вероятно да се открои.
Новата постановка на Даниеле Абадо, синът на Клаудио, е злощастна смесица от бездействие и объркване. Неидентифицираната брутална обстановка, с бетонни блокове в различни формации, които от време на време се издигат, за да покажат морски пейзажи или модерни корабни мачти, предоставят малко улики за това кога и къде трябва да се развива действието. Певците в старинни костюми са оставени на произвола на до голяма степен празна сцена, като Абадо от време на време изпълва пространството с членове на хор с вили. Може би Абадо е искал да признае, че това е шоуто на Виоти: когато светлините на сцената потъмняха до мрак по време на заключителната смъртна сцена на Боканегра, лицето на диригента, греещо се на светлината на настолната му лампа, беше всичко, което можеше да се види.
★★★☆☆
До 24 февруари
